Защо казваме „пура”, а не „цигара” и други карибиски истории 1

„Господин Нобле, цял свят казва „цигара” на това, което в България наричаме „пура” и винаги съм се чудил има ли разумно обяснение”, питам наследника на старата испанска фамилия, която прави най-хубавите изделия от този вид на Доминикана Jose D. Noble.

„Пуро”, не „пура” (значи „чисто” на испански, както и на италиански) е това, което някога са били онези неща, които на другите езици се наричат „цигари”.. Това е било, когато са се правили от едно голямо листо. В момента няма такова нещо. Смесват се и листа. А в по-евтините, пък и не само в тях, даже листа от различни държави – сега много се произвеждат в Мексико, в Никарагуа. Има с листа от по 3 страни. Така че е много трудно да се каже една съвременна „пура”, даже премиум клас, каква е по националност. Купувате я за доминиканска или кубинска, а тя може да е съвсем отдругаде всъщност”, обяснява топекспертът.

И продължава с времетраенето на пушене, което определя класовете „пури”, които светът нарича „цигари” и онова, което ние наричаме „пурети”, което вече си е чисто българско умотворение за обозначаване на мини вариантите на същия продукт за по-краткотрайно димене.

Показват ми и самото растение, от чиито цветове се добива тютюна и което е поставено в специални стъкленици, за разлика от кафеникавите листа, декоративно разположени като асма на влизане в безистена, който води до чудесно подредения двор пред елегантния салон за „пури” и отлежали ромове на фамилната компания. Пробвам 10- и 15-годишната реколта и съм възхитен. За рома обаче ще пишем в следващия ни карибски репортаж.

Прекрасният следобед в Пуерто Плата, откъдето тръгва туризмът в Доминикана, продължава и аз продължавам да откривам неща, които още не знам 11 години след старта на карибските ми пътешествия и вече посетени повече от 10 от красивите острови в този най-изумителен за морски туризъм регион в целия свят.

Градчето, което има приятен стар център, се отличава по специалните плочници, цветни и с цели картини върху тях, които са му запазена марка и отличават отделните магазини и заведения по главните улици.

Един от безистените е най-впечатляващ. Свързва две от централните улички посредством боядисан в ярко розово „коридор” под открито небе, украсен с капаци за прозорци, под които има огледала, с декоративни пейки, велосипеди и какво ли не, за радост на влюбените в селфитата и интересните кадри туристи. Извежда до място, където предвидливо чака лека карета, декорирана със знаменце на страната, където се намираме.

Без да прекалява с благоденствието, тази страна е доста благополучна в сравнение с намиращата се отвъд границата на един близък хълм Хаити, където правителството контролира нещо като 5% от територията на половината остров, а останалото е арена на нестихваща гангстерска война, удивителна бедност и разпад.

Доминиканците също не тънат в разкош – продавач в съседен магазин ме посреща от средата на улицата, отвежда ме до магазина и настоява да си купя нещо, защото му е пъви ден на работа и още няма оборот в ранния следобед. Понеже в дюкяна няма и кой знае колко стока, която и вехтее на вид – логично на фона на липсата на оборот, разправя: ако не ти харесва нищо, дай поне да те снимам с нашата игуана. И от тъмното се появява наистина огромен екземпляр, който „каца” на рамото му и започва да ме оглежда от висотата на новото си положение. Не обичам тези умалени прапотомци на динозаврите, снимал съм на воля всякакви по околните острови и си тръгвам. Като хем съжалявам, че нищо не съм си купил, за да помогна на човека, хем наистина не знам какво всъщност можех да си взема. А предполагам, че ако просто бях дал някой долар, щеше да се обиди или поне да се притесни, защото от тъмния ъгъл действието беше зорко наблюдавано от мрачния му беловлас шеф. Все едно...

Центърът на градчето е забележителен с много приятен ретро салон за сладолед. Цената на големия е колкото на чифт обувки в намиращия се недалеч „малък ЦУМ”, който е като излязъл от 80-те години и ми напомня нашия соц, особено както е приготвен за старта на новата учелна година.

Понеже ми е принцип и стандарт да пробвам сладолед, бира, шоколад, телешко и някои други работи на всяко ново място, където се озова, пробвам нещо, което симптичните красавици зад щанда ми препоръчват. Сладолед Дулсе де лече – в превод „сладко от мляко” – най-популярния в Латинска Америка десерт. И е доста приятен. Гледам и другите интересни видове във витрината. Правят ми впечатление няколко, за които специално питам. Единият е озаглавен: ПЛАЖНО ГРОЗДЕ. Опитвам. Вкусът на плода е от типа на горските повече, отколкото на традиционното грозде. Вземам си и Сапоте – това пък е плод от типа на маракуята и папаята, както ми обясняват. Понеже знам какво се случи с една позната, с която бяхме заедно на Бали и преяждаше с подобни, леко се притеснявам да не реагира стомахът ми, но всичко е наред, не ме прокарва. Има и Чинола, което е преводът на Пешън фрут, както и у нас наличат съответния плод с власинките. Не вземам шоколад.

Защото преди това вече съм се подготвил с опитване на много видове доминикански и не съм харесал никой – дори не и сините, розовите и другите цветови варианти, които местните специализирани магазини предлагат. Традиционните видове не са достатъчно консистентни, малко от типа на нещото, което при соца неправилно наричаха „марципан”, а – неясно защо – са в пъти по-скъпи от най-добрите швейцарски брандове като Линдт.

Затова пък пия шоколадов чай. Не, че не го правят и австрийците – с вкус на техните бонбонки Моцарт, но по Карибите не бях пробвал подобно нещо. Какво показва опитът? Австрийците поне използват за основа истински черен чай. Тук правят друго. Слагат шоко във вода. И го наричат „шоколадов” или „какаов” чай.

Разбира се, тук не е Виена, а е дестинация, известна със своя ол-инклузив туризъм. За него си има всичко. Има приказни плажове – на пристигане към Пуерто Плата минаваме покрай безкрайна ивица, която се вие неизброими десетки и стотици километри без никакво прекъсване.Има го несравнимото по цвят с никое по света Карибско море. Има хубав, а има и масов ром – и у нас тук-таме внасят Бругал и Барсело. Има всякакви интересни хора – и красавици, и старец, правещ се на магаре с нещо като кринолин, който си е „монтирал” на талията – вижте го на снимка във фотогалерията, има всякакви ги и във всякакви бои – бели, червени, черни, „мляко с какао”, „мляко с шоко” и какво ли не. Има латино. Има светли и наистина уютни катедрали – такова чувство рядко съм изпитвал при посещенията на храмове в огромен брой страни по света.

В следващата ни карибска история обаче ще прелетим до друг любим и мечтан карибски остров – Пуерто Рико, който ако не родината, както твърди, със сигурност е обетованата земя на рома. А за рома няма сезони.

Борис Ангелов