Кой ражда завистта и обидата или как ни мами мозъкът?

„Никога не сравнявай, за да бъдеш щастлив”, съветваше ме преди много години една опитна жена. Психолозите смятат, че нещата наистина стоят така. Сравнението в наша полза ражда гордост/горделивост, която е смъртен грях по религия. А, когато е в наша вреда се превръща в завист/ревност.

И в двата случая сравнението не отговаря на реалността, то е субективно и е игра на мозъка. Много често склонността ни към него е насадена в детството от родители, които непрекъснато са ни давали за пример някого и така, волно или неволно са ни създали чувство за вина. Заедно със завист и редност, които остават за цял живот и го правят нещастен.

Те тренират мозъка да превръща неизпълнените очаквания в обида. Която пречи да създаваме отношения или ускорява разпада, ако сме образували.

Допълнително влияние оказва така наречения СОЦИАЛЕН СТРАХ, породен от неизпълнението на някакви неписани закони, които диктуват кое трябва и кое не трябва и ни поставят някакви изисквания.

Към тях в последните години се прибават от „стандартите” на социалните мрежи.

Бедата е, че възприемането кои „правила” са по-важни от други води до различни възприятия.

Много често хората влизат в отношения с различни представи например за семейните финанси – дали всеки харчи своите пари или единият ги държи, което вече е заложена бомба часовников механизъм.

Когато нашите очаквания не срещнат разбиране и стават неизпълнени, ние сме изпълваме с желание да променим другия. Но без да го разбираме и да търсим неговата гледна точка.

Единственият лайфхак не да говорим, а да РАЗговаряме. Форматът диалог ни предпазва от целящия доминация и използващ агресия – скрита или явна, монолог с неговия разговор през претенции – сигурна гаранция за разпад, вместо резултат. Още едни неизпълнени очаквания за нас.

Срещу упорството в такива моменти, което психолозите наричат КРЕАТИВНА БЕЗПОМОЩНОСТ, психолозите предлагат формула, която се прилага от 70 г., като в началото е била предвидена да бъде лайфхак при проблеми с децата. Според нея разговорът се води с 3 „опорки”:

Ситуация – Описание на чувството ни - Договаряне

Допълнително уточнение е, че разговорът трябва да се води спокойно, в това число интонационно, за да не звучи още тонът ни като упрек. 90% от възприемането от слушателя/зрителя е контекстът. Ако го изгубим на старта, няма да постигнем нищо. И отново ще бъдем в клопката на неизпълнените очаквания.

Каквото и да говорим, трябва да се откажем от субектовността, налагана ни от нашия мозък, като приемем, че различните хора виждат различни неща, когато гледат едно и също. Поради което психолозите обичат да подсещат, че „всичко е в главата”. И си е така...

ПЪРВОСТЕПЕННО ПРИ ВЪЗПРИЕМАНЕТО НА ВСЯКА СИТУАЦИЯ ЗА НАС НЕ СА КОНКРЕТНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА, А КАК НИЕ ГИ ВИЖДАМЕ.

Мозъкът в такива моменти ни праща „по пързалката”, като ни предлага фалшиви пътища за решаване на предизвикателствата: да „четем” мисли – т.е. мислим си какво знае другият и му го казваме, а това не е истина, тълкуваме жестове и обстоятелства погрешно – например „мълчи, значи е обидена”.

При тревожно-депресивните хора такова мамене от мозъка води до КАТАСТРОФИЗАЦИЯ, т.е. чувството, че постигат или триумф, или пълно поражение.

Следващия уикенд очаквайте: Защо песимизмът е неувереност в себе си и какво е депресията от успеха

Борис Ангелов