Защо мразеха добрия Парцалев?

Георги Парцалев вероятно е сред най-добрите хора, които познавам. Помня как веднъж имаше сбирка на т.нар. Прологчани – актьорите, които участваха в пролога на хитовия за втората половина на 80-те години спектакъл Балкански синдром. В клуба на Сатирата те събираха приятели и много се веселяха. Та и аз бях там със своите родители, когато този толкова популярен и обичан актьор слезе, дойде и седна точно до нас. Понеже тях отдавна ги познаваше, а мен виждаше за първи път, попита ме дали искам да ми даде автограф и веднага извади картичка, но не побърза да я надпише. Първо пожела да си поговори с мен. Бях доста притеснен, но той предразполагаше хората и се отпуснах. Не помня темите, но зная, че бая се посмяхме. Накрая ми написа “На моя голям приятел Борис”. Пазя до днес картичката с хубавия почерк на големия актьор. Като си затворя очите сега, представям си специалната му усмивка, която беше негова запазена марка.

Не мина много време и клюките по негов адрес, че е много болен и го мъчи някаква неприятна киста, за съжаление се оказаха верни. Буквално дни преди 10-и ноември 1989 г. Парцала почина в Правителствена болница.

Сигурно, понеже беше много добър човек, колегите му клюкареха по негов адрес най-различни дивотии. Освен че му смятаха парите и се майтапеха със страстта му към големите златни пръстени, те признаваха възхищението си от неговата колекция икони – твърде нетипично за времето хоби. Но много повече коментираха човека, който се водеше нещо като негов частен секретар, макар повечето да подозираха какъв всъщност се е явявал. Сякаш има значение...

Понеже Сатирата беше фенклуб на Левски – сиреч мъжкарски синдикат, мнозина обвиняваха Парцала, че в неговата сянка театърът им се е напълнил с подозрителни другари. Дори за отишлите си техни колеги като Цъф, за младите тогава Ники Калчев и Стефан Стефанов, за семейния Илия Добрев говореха всякакви простотии.

Всъщност, какво да говорим, след като одумваха самия Апостол Карамитев. Дали наистина е бил един от онези, които са били накиснати по прословутото гейдело или само местоживеенето му досами Докторската градина – тогавашната територия на нестандартните в София, но великият актьор се обръщаше в гроба заради клюкарите.

Те не си поплюваха и по адрес на Николай Бинев. Което не пречеше да са първа писта на неговите маскени балове. През 80-те години това бяха едни от знаковите светски събития в София. Домът на актьора, чието име днес носи неговият Младежки театър, и на жена му Домна Ганева приютяваше бохемите.

След 1989 г. нещата се промениха. В България дойде богат покровител на гейобщността в лицето на Августин Пейчинов. Той бе един от първите задокеански милионери от бг произход, пристигнали да навестят отечеството и името му бързо стана легендарно. Бедното някога момче се настани в една от кооперациите на Политбюро – белият блок до монумента на Батенберг на бул. Левски, тогавашен връх на лукса. Паркираха отпред Ролс-Ройса му. Пейчинов заживя не къде да е, а у вече стария Чавдар Драгойчев. От соцгоненията на нестандартни мъже професора го беше спасила неговата майка – легендарната партийка Цола Драгойчева. После докторът сам си бе завоювал авторитет на сърдечен хирург №1, докато не изгря звездата на Александър Чирков. Техните спорове и скандали във Всяка неделя при Кеворкян още се помнят.

Пейчинов започна да помага на Драгойчев, на режисьора Павел Павлов, а чрез него на Невена Коканова. Около богаташа започна да се създава клуб по интереси, който роди и славата на светски лъв на Евгени Минчев.

Той пък бе свързващо звено между хайклуба и вече изпадналия в забвение Емил Димитров. Единственият български певец и композитор, продал свои хитове в чужбина и то по време на соца, бе изпаднал отвсякъде още през 80-те години. През 90-те му бе останало само да се наслаждава на неговата любима водка и на колекцията си от старинни мебели и венециански огледала, разположени насред рушащата се къща на Димитров в Княжево.

Още за него в следващия брой на Супер 19'.

Борис Ангелов