20-те ми КАНски години

срещу Ванеса Редгрейв. Не помня какво съм ги питал с режисьора, който беше в положение: „Ни приема, ни предава”. Неочаквано актрисата хвана ръката ми и я държа дълго време. Колегите започнаха да стават и да си тръгват. А тя ме държеше и не беше учтиво да стана. Пиарката ме подканяше, а аз с неудобство обяснявах, че няма как и да искам. Докато ми държеше ръката, Редгрейв ми написа и дълго послание в бележника, който винаги си нося, за да си записвам – не вярвам докрай на устройствата, случвало се е да ме подведат.Трябваше да стана и да си тръгна с великата актриса, облечена в лек костюм с цвета на очите си – очи на жена, не на възрастна дама. Къде е сега Джулия Робъртс, мислех си аз, а в следващите дни прочетох нейно забавно интервю, където се шегуваше, че всъщност идва в Кан заради кроасаните. Хей такива шеги и закачки.

Не ми беше до смях след интервю с Оливър Стоун през 2021 г. Имах малко време до премиерата на българския филм Жените също плачат в селекцията Особен поглед на Кан. И хич не ми се ходеше да правя интервю с Оливър Стоун, въпреки че гледах документалния му филм за Кенеди – тема, в която е вманиачен. И ми беше интересно. Предчувствах, че не е мой човек. Все едно, приех поканата, още повече препитването беше в къща, намираща се съвсем досами фестивалния Дворец.

Отидох аз, срещата закъсня малко, което ме поизнерви, влязохме с колегите от кръглата маса. Естествено, побързах първи да задам няколко въпроса, които ме интересуваха. И той видя, че преставам да си записвам отговорите му, когато започна тирада за руската теливизия RT, която тогава се разпространяваше в ЕС. Аз не обърнах особено внимание. Усетих нервността му, когаято го помолих за селфи накрая и той прие, ако обаче го направи той. В резултат получихме 3-4 опита, нито един от които не съвсем на фокус – и това е нееднократен носител на Оскар, представете си. Усещането ми е за човек, който натоварва, което съм имал малко пъти в интервюта с големи личности – Карл Лагерфелд, Стоун и Лили Иванова. Повечето са леки и приятни за общуване хора – кой по природа, кой поради тренинг.

Какво обаче беше върховното ми учудване, когато на тръгване човекът, заради когото си прекроих програмата и вече рискувах да закъснея за премиерата на родния филм, ми рече на сбогуване: „You took me a lot of time” / „Отнехте ми много време”. На което не ми остана друго, освен да повторя думите му, но като акцентирах на You, в смисъл: „Не, вие ми отнехте много време”. И хукнах към зала Дебюси от другата страна на Кроазет, за да гледам филма с Мария Бакалова....

Хукнах бързо нагоре по стълбите и на влизане във фоайето на Дебюси чух смях зад един параван. Бързо се усетих, че понякога домакините преграждат малка част от фоайето, за да организират предпремиерна почерпка за делегациие на някои филми. Точно това бяха направили и за българския екип с френски продуценти на Жените също плачат.

Снимка: С Мария Бакалова, 2021

В края параванът беше довършен като ограда с палма зад която успях да се шмугна и – о, късмет, Мария Бакалова, с която си бях поставил задача непременно да направя интервю за нейния първи Кан (филмите от Особен поглед нямат пресконференции и няма друг шанс да се поговори със звездите им, освен импровизиран), е беше навела и си ровеше нещо в чантата съвсем до паравана. Изненадах я с канонада от бързи и точни въпроси, докато другите от екипа пиеха шампанско и се снимаха заедно и поотделно в другия край на обособеното помещение. Това ми осигури достатъчен брой минути, преди да се е усетил англоезичният пиар на номинираната за Оскар същата година и двете дами от Луи Вюитон, които също я пазеха. Свърших си работата за тяхно неудоволствие.

След края на прожекцията изчаках Мария пред залата, за да я питам коя е странджанската песен, която пее във филма. Пиарът, вече достатъчно ядосан на мен, не й даде да отговори, а я вкарва в тоалетната, където я държа достатъчно дълго. Малко разочарован на свой ред, излязох през далечния вход – не направо в двореца, и се върнах през централния. На ескалатора късметът отново ме целуна – през прекия вход тъкмо влизаха режисьорките, Мария, пиарът и дамите от LV, които вкупом се оказаха до мен. С бърза реакция, осъзнала, че всички си вършим работата и е добре да се подкрепяме като българи Мина Милева ми даде покана за партито същата вечер, за което – естествено – съм й благодарен. Беше прекрасно тържество край басейна на вила, съвсем близо до самия център на Кан, но достатъчно отдалечена, за да бъде дискретно.

Когато миналата година Мария се върна в Кан като Ивана Тръмп в Стажантът, още предишния ден помолих отговорничката кой да задава въпроси на пресконференциите да ми даде думата още в началото, тъй като с този толкова концентриран върху образите на президента и неговия адвокат филм, едва ли мнозина биха питали нещо точно нашата Бакалова.

Знаех също, че малцина от колегите от международни медии са наясно, че тя е от България. Моите познати сред тях го знаят и отдавна са вербувани да пишат хубави неща за нея още от 2021 г. – постарал съм се. Но повечето нямат никаква представа от националността й – дали е словачка, чехкиня, рускиня или друга. Длъжни сме да правим добра реклама на България и да осъзнаваме, че всеки от нас през цялото време е посланик на нашата страна, когато е по света.

Поздравих Мария на български, после преведох на колегите в залата на английски и зададох своите въпроси как успя да се превърне в главанат източноевропейка и в главната антиТръмп актриса в Холивуд и да разкаже повече за влизането си в кожата на Ивана, както и намери ли нещо общо с героинята си. Което на практика е свързано и с темата за антитръмпизма. Тя ми отговори.

После се видяхме за малко и извън залата, а колега от Казахстан, учил в България и говорещ сравнително добре езика ни, зарадва и Мария, и мен с вниманието си.

 Борис Ангелов, Кан - София 

 Основна снимка: С Мария Бакалова, 2024 г