Ул. Димитър Горов е непочтително къса за велик човек, когото явно не ценим

Димитър Горов е една от най-късите улици в София. Тя започва под тунела на стара сталинистка кооперация зад ул. Ангиста, срещу паркинга на линейките, а по нея всичко на всичко има две къщи вляво и една вдясно. Както обикновено, личи, че не ценим големите българи. Кой е Димитър Горов, когото 99,99 % от нас не знаят и не помнят? Разбира се, че не е един високомерен депутат на Яне Янев. Става въпрос за мецената, финансирал стихосбирката Песни от Ботьова и Стамболова, благодарение на когото може да пише и да издава, а също да преживява със семейството си литературният гений на България Христо Ботев, та и бъдещият премиер и строител на държавата Стефан Стамболов, чийто край като на всеки министър – председател – многомандатник у нас е трагичен. Пак Горов финансира и вестниците на двамата. Роден в Пещера, той емигрира в Румъния на 26 г. и преуспява с много трудолюбие като основател на фабрика за свещи и сапун. Финансира четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Заради него Ботев създава сигурно най-великата строфа в родната литература: „Настане вечер...” от до болка познатото Жив е той, жив е – всъщност стихотворението Хаджи Димитър. Горов спонсорира и Васил Левски и революционните ни комитети, покрай брата на жена си – Ангел Кънчев, който е основен асистент на Апостола. През 1876 г. пак с парите на бизнесмена тръгва четата на Ботев, а по фабриканта поетът изпраща легендарното си писмо: „Мила ми, Венето...”. Пак Горов е човекът, бил телеграмата до европейските вестници, която възвестява подвига на Ботев и неговата чета, в която бизнесменът губи брат си. Депешата привлича вниманието на света към българския въпрос и така води до Априлското въстание и последващата Руско-турска война. За което си и пати: вкарват го в ареста за противодържавна дейност. В писмо, публикувано след смъртта и на двамата, от самия Захари Стоянов Ботев определя приятелството си с Горов като „вечно”. През Руско-турската война богаташът разпродава имуществото си и тръгва да освобождава отечеството с братушките. Макар и малко, живее в свободна България до 1881 г., когато умира в Трявна на 41 години в нищета от туберколоза – болестта на бедните.