Защо лъжата ни помага като изкуство и социална игра и дали премълчаването е лъжа?

Лъжата е психическо здраве, както стана дума в първата част на нашия лайфхак, а какво още е тя, разбира се, ако е дозирана?

Ето какво казват според психолозите:

Лъжата е социална игра

 Когато ни попитат – „имаш ли нещо против да станеш да дадеш още една чиния”, когато точно сте започнали да се храните и никак не ви е до това, или: „искаш ли още малко”, когато сте хапнали достатъчно, но не е удобно да откажете, и при още много всекидневни ситуации, вие най-често не казвате НЕ, въпреки че го го мислите и даже желаете да го кажете. Защото би било невъзпитано или даже обидно за близък човек, който се е старал за вас и за другите ви близки.

Изобщо, възпитанието е форма на обществено призната и разбираема лъжа.

Също като историята, която според един мъдър човек е: „куп лъжи, в които сме се разбрали, че вярваме”.

Същото може да се каже за още основополагащи „истини”, в които се кълнем.

Има и житейски ситуации, когато човек просто се налага да излъже. На старта на важен делови разговор ние никога не казваме: „Здрасти, въобще не те харесвам, но нямам избор – парите ми трябват”. Казваме: „Чудесно е, че отново работим заедно”. Или на шефа си: „Здрасти, за нищо не ставаш, но се налага да те търпя”. И т.н. А толкова ни се иска да кажем истината. И понеже, „във виното е истината”, само пияните питат: „Ти мене уважаваш ли ме” и очакват искрен отговор от сътрапезника си.

На този фон трябва да се каже, че премълчаването, вместо да излъжем, а също така отклоняването на темата/въпроса, за да не се наложи да не кажем истината, не спадат към лъжите според психолозите. Просто да други сходни форми на социална игра.

Лъжата е осъзнаване/осмисляне

Всички ние си даваме, повечето от нас неосъзнато, че чрез нея придаваме форма на общуването. С дреги думи: доколко е приемлива за останалите истината. За която, неслучайно, върви клишето, че от нея боли.

Има си и сериозни научни изследвания, които без да оправдават, обясняват лъжата и нейната все по-честа употреба в нашия свят, който във все по-голяма степен е виртуален – т.е. осъзнато фалшив, измислен, въображаем, но се вживяваме в него.

Проучванията на психилозите доказват нещо, което е красноречиво: