Носен на ръце от Операта до дома си: 100 г. бг тенор №1, минал пътя от Коньовица до Скалата, Висконти и Метрополитън

Публиката носи на ръце Никола Николов от Софийската опера до дома му в сталинска кооперация на бул. Дондуков, на 2 крачки от Министерския съвет, след като той за пореден път я покорява с коронния си Трубадур. „Беше много приятно”, спомня си великият тенор, който не е просто един от първите носители на върховната титла в шоубизнеса на соца – „народен артист”, но явно и наистина е бил такъв.

Роден на този ден точно преди 100 г. в бойната софийска махала Коньовица, даа на града и света и други легенди – от Гунди до Йорданка Христова, Никола Николов също като тях е син на бежанци от Кукуш след провалните за България войни от 1912-1918 г. Баща му е бръснар, а Колето, както му казват всички, е запален по рисуването заради учителя си – знаменития художник Ненчо Балканско.

Но на 17 избира музиката и това го спасява – зачислен е в Ансамбъла на българската армия, а не е пратен на фронта на Втората световна война.

Лично Любомир Пипков го взема през 1946 г. в трупата на Софийската опера. След като печели певчевски конкурси в Берлин и Букурещ, през 1953 г. е пратен на школуване в намиращия се в своя златен период Большой театр в Москва. Изпълнението му на неговата сцена на теноровите партии в Кармен – всичките хитови, го прави известен в целия Съветски съюз. Така е поканен и пее във всички важни театри в СССР – най-голямата държава в историята на човечеството, като Ленингад/Петербург, Киев, Талин, Волгоград, Харков.

Признат навън, е назначен вече за солист в Софийската опера. През 1956 г., на 31, печели певчески конкурс в Италия и право да специализира там. Но няма пари и му е отпусната стипендия от държавата, за която лично му съдейства легендарният Иван Башев – тогава министър на културата, а после и на Външните работи и баща на поетесата Миряна Башева.

Попаднал, заедно с друга бъдеща наша световна звезда Райна Кабаиванска при великата певица, а после преподавателка Зита Фумагали, той се подготвя така, че печели конкурса на Скалата.

„Късметът – награда за смелост” се оказва не само поезия, но и шанс за него, тъй като получава покана да се качи на най-великата сцена в света. Джузепе ди Стефано се отказва от роля и Николов я взема.

Дебютира в миланската Скала на 11 февруари 1959 г. и става третият българин, пял в най-прочутата зала на планетата.

Следват покани и участия във всички водещи оперни театри на света – Ковънт Гардън в Лондон, Метрополитън в Ню Йорк, Гранд Опера в Париж.

Безчислени са триумфите и в италианските театри, чиито зрители са се наслушали на големи тенори, но оценяват по достойнство драматичния талант и мощния глас на българина.

Николов пее в неаполския Сан Карло, в най-голямата опера в света – Театро Масимо в Палермо, във венецианския Ла Фениче.

В световен хит с негово участие се превръща постановката на Макбет, режисирана лично от киногения Лукино Висконти на върха на славата му. Освен зрителите в Римската опера, където се играе, гледа по телевизията на живо цяла Америка, а италианското радио предава за всички слушатели на Ботуша.

Мощният тенор пее активно до 75-годишен. А последната му сценична изява е на 80, когато пее за годишнината си своя коронен Трубадур със знаменитата ни Стефка Минева, но и със своите ученици, на които се отдава като преподавател, а сред тях са и големи звезди като Калуди Калудов. Две години по-късно, през 2007 г. Никола Николов умира.

През 2001 г. той е награден с отличието почетен гражданин на своята родна София, в която и напуска този свят.

Днес за него напомня паметната плоча до входа на дома му на бул. Дондуков 5, на метри от Триъгълника на властта.

Борис  Ангелов