57 ГРЕШКИ в Закона за българския език

Език свещен, почти узаконен

Павлина Върбанова разглежда законопроекта за българския език, внесен от „Възраждане“, и обяснява защо той е не само неясен и неприложим, но и пълен с езикови грешки. Зад декларираната грижа за езика прозира неразбиране на неговата същност и опит за налагане на ограничения.

Един законопроект за българския език, внесен от депутати от „Възраждане“, разбуни духовете миналата седмица и предизвика повече емоционални, отколкото рационални реакции. Когато става въпрос за насъщния ни език, е естествено да се чувстваме силно засегнати и да изригнем с подигравки и саркастични коментари. След като тази вълна поотмина, нека да погледнем малко по-хладнокръвно на законопроекта.

Законопроект или декларация?

Вероятно първо трябва да си зададем въпроса дали се нуждаем от закон за българския език. Как се изготвя нормативен акт за една толкова жива, многообразна и трудно контролируема материя, каквато е изобщо езикът? Вероятно точно хора, които не се занимават професионално с него, дръзват да го правят, без да си дават сметка, колко е сложно да вкараш употребата му в членове и алинеи.

Докато четях разпоредбите, не ме напускаше усещането, че авторите са сбъркали жанра и вместо закон са писали програмна декларация. Държавата „предприема всички необходими действия“, „насърчава доставчиците на медийни услуги“, „провежда целенасочена езикова политика“, „приема национални програми“, „създава необходимите условия“. Какво по-конкретно ще върши държавата обаче, така и не разбрах. Най-вече ще насърчава разни неща, включително и самия български книжовен език – поне на пет места срещнах тази дума в законопроекта и придружаващите го документи.

Всъщност има нещо по-конкретно и то е в глава четвърта, в която се регламентира създаването на „държавен стандарт за българска форма на кирилица“ и използването на български кирилски шрифтове в електронна среда. Според мен това е единственият светъл лъч в законопроекта. С разпоредбите се подкрепят дългогодишните усилия на една общност, която си поставя за цел да популяризира именно българския вариант на кирилицата. Текстовете обаче са общи и не става ясно поне кой орган ще изработи и въведе държавния стандарт.

Разбират ли вносителите езика?

Когато се съставя закон в дадена област, е нужно много добре да се познават основните понятия в нея и да се използват внимателно. Законопроектът е за българския език, но в самия текст паралелно се употребява български книжовен език и съвременен български книжовен език. Още в чл. 2 пише: „Официалният език в Република България е българският книжовен език“, което най-малкото се различава от текста на Конституцията – според нея официален е „българският език“. Какво ще стане, ако един човек, който не е достатъчно образован, напише писмо до някоя институция и в него има правописни, пунктуационни и граматични грешки, тоест не е спазил книжовноезиковите норми, не е използвал книжовния език? Той ще бъде ли санкциониран?

Неразбирането на материята, върху която се упражняват вносителите, е отбелязано и в становището на Института за български език при БАН:

Чл. 1, ал. 1, т. 2 и 3 не съответстват на същността на книжовния език като обществено явление. Езикът е естествено възникнала знакова система, която функционира в обществото. Той се развива и променя по свои закони, които могат да се анализират от специалистите, но не и да се регулират с административни мерки.

Проблемът с транслитерацията, или голямото объркване

Обществената енергия и креативност в критиката към законопроекта се изляха в постове, изображения и коментари на чл. 4, ал. 3, според който се допуска транслитерация на латиница под текст на кирилица. За да се придържаме максимално близо до законопроекта, следва да прочетем по-внимателно текста.

Транслитерация се допуска съгласно едноименния закон, а в него е указано, че правилата за транслитерация важат за „български географски имена, имена на исторически личности, културни реалии, както и термини с български произход в съответната научна област“. Тоест няма как да бъдат транслитерирани имена на институции от типа на Народно събрание и Министерство на културата, както разясни председателят на „Възраждане“ Костадин Костадинов, и те си остават в този вид – „само на български и само на кирилица“, без превод, без транслитерация. Не сме били разбрали правилно текста на разпоредбите, затова трябваше Костадинов да обяснява какво е искал да каже авторът.

А защо всички вкупом не сме разбрали? Може би е трябвало някой да се потруди върху формулировките на текстовете.

Вероятно тези алинеи ще претърпят някакви промени, защото в момента са доста неясни, а и Костадинов каза, че няма да налагат диктат, и заговори за по-дребен шрифт на текста, „когато говорим за надписи на други езици и други графични системи“.

Във вида, в който са в момента, разпоредбите нищо не уреждат, а напротив – объркват. Изглежда, сякаш са включени повече с пропагандна цел, отколкото с намерението реално да издигнат авторитета на българския език и на кирилицата. Да вземем за пример Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Според Закона за транслитерация името на патрона може да се транслитерира, но първата част – не и следователно цялото име си остава на кирилица, така ли? Обаче пък според проекта за новия закон на табела в метрото съответната станция може да бъде обозначена и в превод на английски, защото градският транспорт се ползва от туристите, посещаващи София.

Защо изобщо са нужни подобни рестрикции в XXI век и как е възможно да се мисли по този начин – че като забраняваш превод на говорения по цялото земно кълбо английски език, създаваш благоприятни условия за утвърждаването на своя език и своята азбука? Защо се затваряме за света, който идва при нас, застава пред сградата с надпис Народно събрание и се чуди: какво ли е пък това голямо здание? Защо пречим на другите да ни разберат – кои сме, какви сме, кои са институциите в центъра на столицата и къде се помещават? Забраната на паралелни преводни надписи на английски е опит отново да се затворим в черупката си, за да се предпазим от чуждо „вредно“, разбирай западно влияние.

Още една безполезна комисия в държавата

В законопроекта се предвижда да се създаде 7-членен Консултативен съвет за българския език към Министерския съвет. Основната му дейност ще се състои в получаване, обобщаване и изготвяне на доклади, предлагане на „препоръки относно правилата за ползване на книжовния български език“, даване на становища и др. Кому е нужен подобен съвет, след като вече има Институт за български език при БАН и той е в състояние да извършва почти същата работа? Но най-вече какъв практически резултат ще има от тези доклади, становища и препоръки, които никой не е задължен да взема предвид?

А, видяхме го този доклад, добре, има някои хубави изводи в него. Благодарим за становището, прочетохме го, но ще си караме, както си знаем.

Основателни по-подробни критики към замислената нова комисия в държавата са отправени и от ИБЕ при БАН, и от Министерството на образованието и науката. В становището по законопроекта, подписано от министъра на образованието проф. Георги Вълчев, се посочва, че уредбата на Консултативния съвет влиза в противоречие с няколко разпоредби от действащия в момента Закон за администрацията.

Направили ли са си труда авторите да съобразят законопроекта си със съществуващото законодателство? Явно не – по-важно е било да се „защити“ нашият език.

Не ме гледай какво правя, слушай ме какво ти говоря

Предполагам, че това искат да ни внушат вносителите – колко много са загрижени за българския език, за неговото опазване, обогатяване, както и за „правилата за официална употреба [...] от публичните институции“, фигуриращи в чл. 1, ал. 1, т. 3 от потенциалния закон.

А дали самите вносители са спазили правилата на българския книжовен език? Не са – откриваме 57 грешки в текста на законопроекта и на придружаващите го документи.

Поне основното правило за употреба на пълния член да беше уважено, но не би! Няма научаване ни от ученици, ни от депутати. И така, един урок по граматика, който е лесен и върши работа вероятно в 99% от случаите: ако членуваната дума или словосъчетанието, в което е включена, може да се замести с той, тази дума се членува с пълен член; ако не може – с кратък член. Консултативният съвет [той] избира от състава си заместник-председател. Специално в този случай употребата е типична и няма нищо сложно – подлогът (предшестван от съгласувано определение) е в началото на изречението, където обичайно си стои.

Друг тип граматична грешка е допусната при съгласуването на определения, които са определения към едно съществително, но се отнасят за различни обекти или групи от обекти: устните и писмени изрази вместо правилното устните и писмените изрази; научните и образователни среди вместо научните и образователните среди.

На някои места има излишни запетаи. В придружаващото писмо например виждаме една често срещана грешка в езиковата практика – запетая след моля, когато следва да-изречение. В случаите, в които молим някого да направи нещо или някакво действие да се осъществи, не поставяме запетая: Молим законопроектът да бъде поставен за разглеждане и гласуване...

Забелязват се и правописни грешки. Научната област кирилометодиевистика се пише с малка буква, но пък когато названието на Института за български език се свежда до една дума, главната буква се запазва – Института. Съюзът и не бива да се бърка с притежателното местоимение ѝ – употребата и в администрацията е грешно, когато става дума за употребата на кирилицата.

Няма как да подмина една лексикална грешка в самото название на документа – Законопроект на Закон за българския език. Ето ви пример за повторение. Редно е да бъде само Проект на Закон за българския език. Възможно е авторите да са се повлияли от много по-често внасяните законопроекти за изменение и допълнение на различни закони, но там употребата на думата е оправдана, защото, след като се одобри например Законопроектът [тоест проектът на закон] за изменение и допълнение на Закона за здравното осигуряване, ще бъде приет Закон за изменение и допълнение на Закона за здравното осигуряване.

Целта ми, разбира се, не е да правя пълен разбор на забелязаните грешки, а и няма особен смисъл от такава изчерпателност. По-важно е, че те показват немарливото отношение на вносителите към българския книжовен език и незачитането на неговите норми. И не, не ги обвинявам толкова в неграмотност, колкото в двойствено отношение към езика и неговите правила: загриженост на думи – пренебрежение на практика.

Както заяви проф. Владислав Миланов,

добре е хората, които пишат законите за езика, да познават първо законите на езика.

Подсказвам на вносителите какво бих направила аз на тяхно място. Първо щях да си кажа, че този законопроект, щом е за българския език, трябва да бъде изпипан до последната запетая. И ако не съм нито професионален редактор, нито коректор, щях да потърся услугите на специалисти, за да редактират и коригират текста.

Да осъзнаваш доколко си компетентен в дадена област, е важно и бих казала, задължително умение за един съвременен човек. Ако пък един депутат не го притежава, липсата може да стане опасна. Законопроектът на Закона за българския език е нагледен пример за това.

Източник: https://www.toest.bg